Text Size

Светия Престол Празник Сретение Господне – ХХ Световен ден на Посветения живот

| Печат |

Юбилей на Посветения живот и закриване Годината на Посветения живот
Проповед на Светия Отец папа Франциск
Базилика Свети Петър, 2 февруари 2016

Пред нашия поглед е един обикновен факт, простодушен, смирен и велик: Мария и Йосиф носят Исус в Йерусалимския храм. Това е едно дете като другите, като всички, но е единствено: това е Единородният, дошъл за всички. Това Дете ни донесе милосърдието и нежността на Бога: Исус е образът на Милосърдието на Отец. И това е иконата, която Евангелието ни поднася в края на Годината на Посветения живот, една година преживяна с толкова ентусиазъм. Тя, както една река, сега се влива в морето на милосърдието, в тази безкрайна тайна на любовта, която вече усещаме с Извънредния Юбилей. Днешният празник, най-вече на Изток, се нарича празник на срещата. И наистина, в Евангелието, което чухме, виждаме различни срещи (Лк 2, 22-40) В храма Исус идва към нас и ние отиваме към Него.

Да съзерцаваме срещата със стареца Симеон, който представлява изпълненото с вярност очакване на Израил и възрадването на сърцето за изпълнението на древните обещания. Да съзерцаваме също и срещата със старата пророчица Анна, която като вижда Детето, възкликва от радост и прославя Бога. Симеон и Анна са очакването и пророчеството, Исус е новостта и изпълнението: Той се представя пред нас като постоянната изненада на Бог; в това Дете родено за всички се срещат миналото, съдържащо спомена и обещанието, и бъдещето, изпълнено с надежда. В това можем да видим началото на посветения живот. Посветените мъже и жени са призвани над всичко да бъдат мъже и жени на срещата. Званието, наистина, не e резултат от един наш обмислен проект „на маса”, но от една благодат на Господа, която ни достига, посредством една среща, която променя живота. Който наистина срещне Исус не може да остане това, което е бил. Той е новостта, която прави нови всичките неща. Който живее тази среща, става свидетел и прави възможна срещата и за други; и става дори двигател на културата на срещата, отстранявайки всяка самодостатъчност, която ни кара да оставаме затворени в нас самите. Откъсът от Посланието до Евреите (гл.2), който чухме, ни припомня, че самият Исус, за да ни срещне, не се поколеба да приеме нашето човешко естество: „А понеже децата са участници в плът и кръв, то Той (Христос) еднакво взе участие в същите.” (стих 14) Исус не ни спаси „отвън”, не остана извън нашата драма, но пожела да сподели нашия живот. Посветените мъже и жени са призвани да бъдат конкретен и пророчески знак на тази близост на Бог, на това споделяне на слабостта, на греха и на раните на съвременния човек. Всички форми на монашеския живот, всяка според своите характеристики, са призвани да бъдат постоянно в мисия, споделяйки „радостите и надеждите, скърбите и мъките на хората днес, най-вече на бедните и на онези, които страдат” (Gaudium et spes, 1). Евангелието ни казва също, че „Йосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него” (ст.33). Йосиф и Мария запазиха възхищението от тази среща, пълна със светлина и с надежда за всички народи. Също и ние, като християни и като посветени личности, сме пазители на възхищението. Възхищение, което иска постоянно да бъде обновявано; горко на навика в духовния живот; горко ако кристализираме нашите каризми в една абстрактна доктрина; каризмите на основателите – както съм казвал и в други случаи – не са да ги запечатваме в бутилка, не са парчета за музеи. Нашите основатели са били оживени чрез Светия Дух и не са се страхували да изцапат ръцете си в ежедневния живот, с проблемите на хората, прекосявайки с кураж географските периферии и тези на живота. Не са се спирали пред трудностите и неразбирането от страна на другите, понеже бяха съхранили в сърцето си възхищението от срещата с Христос. Не бяха привикнали с благодатта на Евангелието; пазеха винаги в сърцето си едно здраво неспокойство за Господа, едно изгарящо желание да Го носят на другите, както бяха направили Мария и Йосиф в храма. Също и ние сме призвани днес да осъществяваме пророчески и смели избори. Накрая, от днешния празник, се учим да живеем благодарността за срещата с Исус и за дара на призванието за посветен живот. Да благодарим, благодарност: Евхаристия. Колко хубаво е, когато срещаме щастливото лице на посветени личности, дори и вече напреднали във възрастта като Симеон и Анна, доволни и изпълнени с благодарност за личното им звание. Това е една дума, която може да събере всичко онова, което преживяхме през тази Година на Посветения живот: благодарност за дара на Светия Дух, който непрекъснато ръководи Църквата чрез различните каризми. Евангелието завършва със следния израз: „Младенецът растеше и крепнеше духом, като се изпълваше с мъдрост; и благодат Божия беше върху Него”.(ст.40) Нека Господ Исус, чрез майчинското застъпничество на Мария, да расте в нас и да увеличава във всеки желанието за срещата, съхраняването на възхищението и радостта от благодарността. Тогава други ще бъдат привлечени от неговата светлина и ще могат да се срещнат с милосърдието на Отец.

Думи, произнесени от Светия Отец в края на Светата Литургия, към площада пред Базиликата:

Скъпи братя и сестри посветени, благодаря много! Участвахте в Евхаристията с малко студено! Но сърцето гори! Благодаря ви, че завършваме така, всички заедно, тази Година на Посветения живот. И да вървим напред! Всеки от нас има едно място, една работа в Църквата. Моля ви, не забравяйте първото призвание, първото повикване. Помнете го! С онази любов, с която Господ ви е повикал, днес Господ продължава да ви зове. Не намалявайте, не намалявайте тази красота, това възхищение от първото повикване. И после продължавайте да работите. Хубаво е! Да продължаваш. Винаги има какво да се прави. Основното нещо е да се молим. „Мозъкът” на посветения живот е молитвата: да се молим! И така да остаряваме, но да остаряваме както хубавото вино! Ще ви кажа едно нещо. Толкова ми е приятно когато виждам тези възрастни монахини или монаси, но с блестящи очи, понеже имат запален огъня на духовния живот. Не е изгаснал, не е изгаснал този огън! Вървете напред днес, всеки ден, и продължавайте да работите и да гледате в утрешния ден с надежда, просейки винаги от Господа да ни изпрати нови звания, така нашето дело на посветяване може да върви напред. Споменът: не забравяйте първото повикване! Работата на всички дни и после надеждата да се върви напред и да се сее добре. И нека тези, които идват след нас да могат да получат наследството, което ние ще им оставим.
Сега да се помолим на Девата.
Радвай се,…
(Благослов)
Приятна вечер и молете се за мен!