Text Size

Послание, подготвено от Светия Отец папа Франциск за 1 февруари 2016

| Печат |

Скъпи братя и сестри,

Радостен съм да се срещна с вас в края на тази Година на Посветения живот.
Един ден, Исус, в своето безкрайно милосърдие се е обърнал към всяка и всеки от нас и ни е повикал лично: „Ела! Следвай Ме!” (Мк 10,21). Ако сме тук, това е защото Му отговорихме „да”. За едни това е било едно принадлежане, изпълнено с ентусиазъм и радост, за други по-изстрадано, може би несигурно. Все пак Го бяхме последвали с щедрост, оставили се да ни води по пътища, каквито дори не сме си и мислили. Бяхме споделяли с Него моменти на интимност: „Дойдете сами в уединено място (…) и си починете малко”.(Мк 6,31); моменти на служение и на мисия: „Дайте им вие да ядат” (Лк 9,13); дори до Неговия кръст: „Ако някой иска да върви след Мене (…) нека носи кръста си и Ме следва” (Лк 9,23) Той ни присъедини към Неговия личен контакт с Отец, даде ни Своя Дух, разшири нашето сърце по мярката на Своето, научавайки ни да обичаме бедните и грешниците. Следвахме Го заедно, научавайки се от Него на служение, на отвореност да приемаме, на прошка, на братска обич.


Нашият посветен живот има смисъл, защото да останеш с Него означава да отидеш по улиците на света, носейки Го, да се уподобиш на Него, да бъдеш Църква, дар за човечеството. Годината, която приключваме допринесе, за да блесне повече в Църквата красотата и светостта на посветения живот, усилвайки в посветените благодарността за призванието и за радостта от отговора. Всеки посветен и всяка посветена имаха възможността за една по-ясна преценка на тяхната идентичност, и така да се впишат в бъдещето с обновена апостолска пламенност, за да пишат нови страници на добро, продължавайки каризмата на Основателите. Благодарни сме на Господ, за всичко което ни даде да преживеем през тази Година, така богата на инициативи. И благодаря на Конгрегацията за Институтите за Посветен живот и Общностите за Апостолски живот, затова че подготвиха и осъществиха големи събития тук в Рим и в света.
Годината приключва, но продължава нашата ангажираност да бъдем верни на полученото призвание и да израстваме в любовта, в даряването и в изобретателността. Именно за тези неща бих искал да ви оставя три думи:

Първата е пророчество. Това е нещо специфично за вас. Но какво пророчество очакват от вас Църквата и света? Над всичко сте призвани да провъзгласявате с вашия живот повече, отколкото с вашите думи, Божествената действителност: да казвате (изразявате) Бог. Ако понякога Той е отхвърлен или нарочен, или презрян трябва да се попитаме дали бяхме достатъчно прозрачни за Неговия образ или по-скоро показвахме нашия. Образът на Бог е този на един Баща, „щедър и милостив (…) Той се не гневи до край, нито се вечно сърди” (Пс 102/103, 8-9). За да правим другите да Го познават, това предполага да имаме с Него един личен контакт; а за това се иска способността да Го обожаваме, да изграждаме ден след ден приятелството с Него, чрез разговор сърце в сърце, в молитвата, по-специално в мълчаливото обожаване.

Втората дума, която ви оставям е близост: Бог, в Исус, стана близък на всеки мъж и всяка жена: Той сподели радостта на младоженците в Кана Галилейска и мъката на вдовицата в Наин; влезе в къщата на Джаир, докосната от смъртта и в къщата във Витания с уханието на нард; натовари се с болестите и страданията до степен да даде собствения си живот за спасението на всички. Да следваш Исус, ще рече да отидеш там, където Той е ходил; да вземеш на гърба си, като добрия самарянин, ранения, когото ще срещнеш по пътя; да отидеш да търсиш изгубения.
Да бъдем като Исус, близки до хората; да споделяме техните радости и техните скърби; да показваме чрез нашата любов, бащинския образ на Бог и майчинската милувка на Църквата. Нека никой никога не ви чувства далечни, откъснати, затворени и затова стерилни. Всеки от вас е призван да служи на братята, следвайки собствената каризма: кой с молитвата, кой с катехизиса, кой с поучението, кой с грижата за болните и за бедните, кой възвестявайки Евангелието, кой изпълнявайки различни дела на милосърдие.
Важното е да не живеем за себе си, както Исус не живя за Себе си, но за Отец и за нас.

И идваме до третата дума: надежда. Като свидетелстваме Бог и Неговата милосърдна любов, с благодатта на Христос можете да вдъхвате надежда на това наше човечество, белязано по различни причини от тревога и от страх и понякога изкушавано от обезкуражаване. Можете да направите да се почувства обновителната сила на блаженствата, на почтеността, на състраданието; стойността на добротата, на обикновения, но съществен живот, изпълнен със значение. И можете да подхранвате надеждата дори на Църквата. Мисля, например, за икуменичния диалог. Срещата, преди една година, на посветени от различните християнски изповедания, беше една хубава новост, която заслужава да бъде продължавана. Каризматичното и пророческо свидетелство на живота на посветените, в разнообразието на своите форми, може да помага всички да се чувстваме по-единени и да подпомага пълното единение.

Скъпи братя и сестри, във вашия всекидневен апостолат не се оставяйте да бъдете водени от възрастта или от броя. Това, което има повече стойност е способността да повтаряте първото „да” в отговор на повикването на Исус, което продължава да се чува винаги по нов начин, във всеки сезон на живота. Неговото повикване и нашият отговор подържат жива нашата надежда. Пророчество, близост, надежда. Като живеете така, ще имате в сърцето си радостта, отличителен знак на последователите на Исус и още повече, на посветените. И вашият живот ще стане привлекателен за толкова други, за слава на Бога и за красотата на Годеницата на Христос, Църквата.

Скъпи братя и сестри, благодаря на Бог за онова, което сте и което правите в Църквата и в света. Благославям ви и ви поверявам на нашата Майка. И моля ви, не забравяйте да се молите за мен.

папа Франциск