Text Size

1 февруари 2016 удиенца зала Павел VI Думи произнесени от Светия Отец

| Печат |

Скъпи сестри и братя,

Бях приготвил една беседа по този случай, свързана с въпросите за посветения живот в три основни посоки; има и други, но това са три важни за посветения живот. Първото е пророчество, другото е близостта и третото е надеждата. Пророчество, близост, надежда. Предадох текста на Кардинал Префекта, понеже да го чета е малко скучно, а предпочитам да говоря с вас за онова, което излиза от сърцето ми. Съгласни ли сте?

Монаси и монахини, това са мъже и жени, посветени в служба на Господа, които упражняват в Църквата пътя на дълбока бедност, на чиста, целомъдрена любов, която ги води към едно духовно бащинство и майчинство за цялата Църква, послушание… Но в това послушание винаги ни липсва нещо, понеже съвършеното послушание е това на Сина на Бога, който понизи себе си, от послушание стана човек (и унищожи себе си), дори до смърт на Кръста. Но има между вас мъже и жени, които живеят едно дълбоко послушание(форте), едно послушание,…

което не е военно, не, това не; това е дисциплина, друго нещо – едно послушание в предаване на сърцето си. И това е пророчество. „Но ти не желаеш да направиш това или другото?...” „Да, но според правилата трябва да направя това, това и това. И според нарежданията това, това и това. И ако нещо не виждам ясно, говоря с настоятеля, с настоятелката и след разговора, послушвам”. Това е пророчеството, противоположно на семето на анархията, което сее дявола. „Ти какво правиш?” – „Правя онова, което ми харесва.” Анархия във волята е дъщеря на дявола, не е дъщеря на Бога. Синът на Бога не е бил анархист, не повика своите за да се противопостави на неприятелите си; Той самият каза това на Пилат: „Ако бях цар от този свят щях да повикам моите войски, за да ме защитят.” Но Той прояви послушание към Отца. Той единствено помоли: „Отче, моля Те да ме отмине тази чаша… Но да се изпълни това, което Ти искаш” . Когато вие приемате от послушание нещо, което може би много пъти не ни харесва… (прави жест на примирение) …трябва да се примирим с това послушание, но се изпълнява. И това е пророчество. Пророчеството, това е да кажеш на хората, че има един път на щастие, на величие, един път, който те преизпълва с радост, който е точно пътя на Исус. Това е пътя да бъдеш близо до Исус. Пророчеството е един дар, една каризма и трябва да се проси от Светия Дух: да знам да кажа точно тази дума точно в този момент; да направя точното нещо в определения момент; целият ми живот да бъде едно пророчество. Мъже и жени пророци. И това е много важно. „Но, да правим както правят всички…”. Не. Пророчеството е да казваш, че има нещо по-истинско, нещо по-хубаво, нещо по-голямо, нещо по-добро, към което всички сме призвани.

После, другата дума е близост. Мъже и жени посветени, но не за да се отдалечават от хората, и за да имам всички удобства, не, но за да се доближавам и разбирам живота на християните и на нехристияните, страданията, проблемите, толкова неща, които се разбират единствено ако един посветен мъж и една посветена жена стават „ближен”: са в близост. „Но, Отче, аз съм една сестра в клаузура, какво трябва да правя?” Мислете за света Тереза на Младенеца Исус, покровителка на мисиите, която със своето пламенно сърце беше близка, и писмата, които получаваше от мисионерите я правеха още по-близка на хората. Близост. Да се посветиш не означава да се изкачиш едно, две, три стъпала в обществото. Истина е, толкова пъти слушаме родителите да казват: „Знаеш ли, Отче, имам дъщеря, която е сестра, имам син, който е брат!” И го казват с гордост. И е така. Удовлетворение е за родителите да имат деца, които са посветени, това е вярно. Но за посветените това не е положение в живота, което прави да гледам другите така, (от разстояние). Посветеният живот трябва да ме води до близост с хората: близост, физическа, духовна, да познавам хората. „А да, Отче, в моята общност настоятелката ни даде разрешение да излизаме, да отиваме в бедните квартали с хората…” - „А в твоята общност има ли стари сестри?” – Да, да… Има лечебница на третия етаж”. – „И колко пъти на ден ти отиваш да видиш твоите стари сестри, които могат да бъдат твоя майка или твоя баба?” – „Но, знаеш ли, Отче, аз съм много натоварена в работата и не мога да отивам, не успявам…”. Близост! Кой е първият ближен за един посветен или за една посветена? Братът или сестрата в общността. Това е вашият първи ближен. И също една близост, изпълнена с обич, с доброта, с любов.
Знам, че във вашите общности никога не се клюкарства, никога, никога!... Начин да се отдалечиш от братята и сестрите в общността е точно това: тероризмът на клюкарството. Слушайте добре: не клюкарството, а тероризмът на клюкарството. Защото, който клюкарства е терорист. Един терорист в собствената си общност, понеже като една бомба хвърля думи срещу това, срещу този, и после си отива спокоен. Руши! Който прави това руши, както една бомба, а той се отдалечава. За това апостол Яков казва, че е може би, най-трудната добродетел, най-трудната за притежаване човешка и духовна добродетел, това е тази, да владееш езика си. Ако ти идва да кажеш нещо срещу един брат или една сестра, да хвърлиш една бомба клюкарство, прехапи си езика! Силно! Тероризъм в общността, не! „Но, Отче, ако има нещо, погрешка, нещо да коригираме?” Кажи го на личността: „ти правиш това, което ми пречи, или което не е добре”. Или ако така не става – понеже понякога не е разумно – кажи го на лице, което може да лекува, което може да реши проблема и на никой друг. Ясно? Клюките не служат за нищо. „Но на Капитола?” Там, да! Пред всички, всичко онова, което чувстваш, трябва да го кажеш; понеже има изкушението да не кажеш нещата на капитола, а после навън: „Видя ли Настоятелката?” „Видя ли Бадесата?” „Видя ли Настоятеля?...” Но защо не го каза на Капитола?... Ясно ли ви е това? Това са добродетели на близостта. И светците ги притежаваха, светците, които са били посветени притежаваха тези добродетели. Света Тереза на Младенеца Исус никога, никога не се е оплаквала от работата, от онова, което й пречи в тази сестра, която трябваше да придружава до трапезарията всяка вечер; от хора до трапезарията. Никога! И понеже тази сестра беше много възрастна, почти парализирана, вървеше трудно, имаше болки – и аз дори я разбирам! – беше малко нервозна… Никога, никога не е отишла при друга сестра да каже: „Но тази, колко ми пречи!” Какво правеше тя? Помагаше й да се нагласи, подаваше й салфетката, разчупваше й хляба и й се усмихваше. Това се нарича близост. Близост! Ако ти хвърлиш бомбата на едно клюкарстване в твоята общност, това не е близост: това е да отвориш война! Това значи да се отдалечиш, това значи да провокираш дистанции (разделения), да предизвикваш анархия в общността. И ако, в тази Година на Милосърдието, всеки от вас би успял никога да не бъде терорист-клюкар или терорист-клюкарка, това би било един успех за Църквата, един успех на голяма святост! Кураж! Близост!

И после, надеждата. И ви изповядвам, че на мен ми коства толкова много, когато виждам спадането на званията, когато като приемам владиците и ги питам: „Колко семинаристи имате?” – „4,5…” Когато вие, във вашите монашески общности – мъжки или женски – имате един новис, една новиска, две… и общността застарява… Когато има манастири, големи манастири е Кардинал Amigo Vallejo (обръща се към него) може да ни разкаже, в Испания колко много са манастирите, които се подържат от 4 или 5 възрастни сестри, дори до край… И всичко това предизвиква в мен изкушение, което е против надеждата: „Но, Господи, какво се случва? Защо утробата на посветения живот е толкова стерилна?” Някои конгрегации правят опита на „изкуствено посяване”. Какво правят? Приемат…: „Но, да, ела, ела, ела…” И после проблемите, които има вътре… Не. Приемането трябва да е сериозно! Трябва да се разпознава добре дали това е едно истинско звание и да го подпомагаш да израстне. И вярвам, че за да се запазим от изкушението да губим надеждата, предизвикана от тази стерилност, трябва да се молим повече. И да се молим без да се уморяваме. Толкова добро ми прави, когато чета онази част от Свещеното Писание, в която Анна – майката на Самуил се молеше и просеше син. Молеше се и мърдаше устните, и се молеше… И старият свещеник, който беше малко сляп и не виждаше добре, мислеше, че е пяна. Но сърцето на тази жена (казваше на Бог): „Искам един син!” Аз ви питам всички: вашето сърце, пред този спад на звания, моли ли се с тази настоятелност? „Нашата конгрегация има нужда от синове, нашата конгрегация има нужда от дъщери…” Господ, който е толкова щедър няма да изневери на своето обещание. Но трябва да го искаме. Трябва да чукаме на вратата на Неговото сърце. Понеже има една опасност – и тя е нещо лошо, но трябва да го кажа: когато една конгрегация на посветени вижда, че няма деца и внуци и започва да става все по-малка, се вкопчва в парите. А вие знаете, че парите са изпражненията на дявола. Когато не могат да имат благодатта на нови звания и деца (последователи) мислят, че парите ще спасят живота; и мислят за старостта: да не липсва това, да не липсва другото… И така няма надежда! Надеждата е само в Господа! Парите никога няма да ти я дадат. Напротив: те (парите) те събарят! Ясно?

Това е, което исках да ви кажа, вместо да чета страниците, които Кардинал Префекта ще ви даде после…

И ви благодаря много за това, което правите. Посветените – всеки според своята каризма. И искам да подчертая посветените жени, сестрите. Какво щеше да бъде Църквата ако ги нямаше сестрите? Това го бях казал веднъж: когато отиваш в болницата, в колежите, в енориите, в кварталите, в мисиите, мъже и жени, които са дали своя живот… При последното ми пътуване в Африка – това го разказах, мисля на една удиенца – срещнах една сестра на 83 години, италианка. Тя ми каза: „Бях на 23 или 26 години –не си спомням точно какво каза, когато дойдох тука. Медицинска сестра съм в една болница.” Мислете от 26 годишна възраст до 83! „И писах на близките ми в Италия, че няма да се върна повече.” Когато отидеш на гробището и видиш, че има толкова много починали посветени-мисионери, и толкова сестри, починали по на 40 годишна възраст, понеже се бяха разболели, типичните трески за онези страни, им бяха взели живота… Ти казваш: това са светци! Това са семена! Трябва да кажем на Господ да слезе над тези гробища и види какво са направили нашите предтци и ни даде повече звания, понеже имаме нужда от тях!

Благодаря ви много за вашето идване тук, благодаря на Кардинал Префекта, на Монс. Секретаря, на Подсекретарите за всичко, което направихте през тази Година на Посветения живот. Но моля ви, не забравяйте пророчеството на послушанието, близостта, най-важният ближен, най-ближният ближен е братът, е сестрата в общността, и после – надеждата. Нека Бог да направи да се родят синове и дъщери във вашите Конгрегации. И молете се за мен. Благодаря!